доброто в мен… есе от осми клас

 

Ден след ден се лутаме безспирно: между любовта и омразата, между доброто и лошото, между живота и смъртта. Набелязваме си високи цели, жадуваме за пари и известност и колкото повече си мислим, че сме себе си, толкова повече се отдалечаваме от същността си. Горчиво плачем за изгубеното- любовта ни се размива от вечната алчност за повече, надеждата ни се струва все по-далечна и недостижима, остава ни единствено прошката, но на всеки е ясно, че да простиш на себе си е най-трудно… Къде съм аз в този кръговрат от отчуждение и злоба? Къде е мястото ми в този свят, изпълнен с болка и сълзи? Тук съм, но въпреки това ме няма. И може би се страхувам повече от това, че и аз мога да се превърна в част от тази ужасяваща реалност, повече и от самото разочарование и мъка. Понякога си мисля,че имам прекалено огромни изисквания и очаквания към хората, без значение дали са роднини, познати или приятели, понякога си задавам и друг въпрос, а именно дали самата аз отговарям на тези критерии .Твърде вероятно не, но има ли значение, щом се опитвам и стремя да го постигна. Знам, че не съм нито най-хубавата, нито най-умната, но желанието ми да се развивам, обогатявам и променям ме прави не по-малко достоен човек, напротив. Всеки си има своите слаби моменти, отклонения от правия път, дни, венчани със знака на неуспеха и отчаянието и може би донякъде основната ни цел е не да се научим как да намалим броя им, а по-скоро как от всяко изживяване да извличаме най-доброто. Такава съм си аз- искам от всичко да опитам, да изживея всеки един момент, било той щастлив или тъжен.Искам да си спомням болката, за да оценявам максимално дори и дребните неща, които животът ми е поднесъл, но искам и да не забравям щастието, за да намирам сили за изправяне след всяко падане. Искам да съм дете- да бъда неподправена, импулсивна, себе си. Ако да стана възрастен, означава да изгубя способността си да преценявам (и съответно да греша), да обичам (и съответно да страдам), то определено никога не бих желала да се откъсна от детството. Дълго се търсих , сякаш бях изгубила себе си… И колкото повече ме болеше и колкото повече лица сменях, толкова повече се отдалечавах от собственото си Аз… Отчаяна от живота, от хората и собственото си безсилие, бавно крачех към смъртта- сама и изгубена! Но ето, че един ден, макар отдавна да бях изгубила надежда за това, животът ми се усмихна- посочи ми пътя, по който да тръгна… Аз знаех, че ще срещна много трудности, ясно ми бе, че тъгата и разочарованията да съпътстват всяка моя крачка… Знаех, че малко ще ме подкрепят, но предпочетох да бъда себе си (и следователно да бъда мразена от някои), пред това да живея чужд живот (харесвана от всички). И не съжалявам- много спечелих!Да знаеш, че си себе си във всеки един момент от живота си, да си неподвластен на чуждата омраза, да живееш своя живот, по своя начин е безспорно най-силното и велико чувство! Щастлива съм! За първи път от много време насам, нямам нужда от ничие одобрение, защото знам, че хората, които истински ме ценят и обичат, ще ме подкрепят във всичко. Казват, че когато искаш да се почувстваш богат, е достатъчно да преброиш всички неща, които не си купил с пари. Съгласна съм, но също бих добавила, че е много повече от щедрост да даряваш на хората това, от което знаеш, че се нуждаят най-много ,просто за да ги зарадваш. Много пъти в живота си съм се чувствала самотна, тъжна, изоставена… Колко пъти само мъка е издаряла сърцето ми, но днес вече знам- след всеки залез следва изгрев, просто трябва да се въоръжим с малко повече търпение и оптимизъм, да не губим увереност и да се учим от грешките си, защото винаги има начин, винаги има как… За съжаление предубеждението е станало неотлъчна част от сивото ни ежедневие. Разделението започва още от училище- метъли, емота, фешъни… , животът затяга примката около врата ни още повече. Но какво от това, че си се доказал пред обществото, щом душата ти се е превърнала във вехта дрипа. Още от пръв поглед човек си създава впечатление за събеседника си, тъжно е обаче, че напоследък се отделя много повече внимание и “почит” на дрехите и стилът на обличане като цяло, отколкото на очите, излъчването… На повечето хора стилът ми ще се стори дързък, донякъде арогантен (щом подборът на цветовете е извън черно-бялата гама) и дори признак на лош вкус, но за мен това е моят макар и символичен начин да изразя себе си, да влияя на околните… Дръзка съм! Чувствителна и преливаща от емоции. Сега се усмихвам, след 5 минути може да заплача- незрялост, противоречивост- както щете го наречете, такава съм и не искам да се променям! Искам да творя, да създавам, да преоткривам хората, да им въздействам…Помислете си само колко красиво би било, след уморителен работен ден да ви бъде подарена просто една усмивка, един топъл жест от човек, който дори не познавате… Друг въпрос е, че от личен опит съм разбрала, че усмивките не винаги са споделени, но дори и тогава ми остава тайната надежда, че все пак съм станала повод за един размисъл- за отминалата младост и скътаните надълбоко спомени на някой отдавна пораснал Пораснал… И както си седя в метрото започвам да си представям какъв е бил на млади години, какво е научил от живота, с какво чувство би посрещнал смъртта, че дори и какви пакости е вършил, какъв ученик е бил, с какво ли е ядосвал родителите си… И ето, че въобще не осъзнавам как съм започнала да се смея- силно и на глас, без никаква видима причина, без никакъв повод, другите ме гледат втренчено, а в очите им чета хем упрек, хем мъничко завист за тази бодрост, жизнерадостност и младост. Твърде често си мисля, че сякаш не съм за тук- за този свят, за тази планета… Отварям широко прозореца с плахата надежда, че някоя звезда ще влезне в стаята ми, за да разсее това тягостно чувство… В тези моменти усещам как просто не се вписвам в света на околните, по същия начин, по който и те не се вписват в моя… В моя розов свят, както биха го нарекли някои, свят само мой- чист и изпъстрен с красота, любов, мечти, спомени и моменти…Свят, където не ме е срам да изплача неудовлетвореността от собствените си постъпки или постижения, както и огорчението от чуждата омраза. И макар да знам колко сила се крие в мен, макар и невидима с просто око, се чувствам все толкова крехка и уплашена. Хората винаги ме нараняват…Четох в една книга, че има вярване, според което всеки човек, преди да се роди, избира как да протече живота му, все едно, че са му предложени няколко сценария, от които трябва да избере един. Човек обаче отново избира и сам моделира собствения си характер каква личност да бъде и докъде да стигне в духовното си израстване ,посредством способността си да променя настоящето. Основното според мен е сам за себе си да разбереш какъв искаш да бъдеш и да положиш воля и устрем в постигането на целите си. Моите цели- да допринеса с нещо за всеобщото съществуване, да изградя от себе си не Човек, а Личност. Не е въпросът в това да натрупаш определен капацитет от знания, знанието не е равносилно на мъдрост. Мъдростта се изгражда на основата на житейския опит, на способността да виждаш невидимото… А аз искам да помагам на хората, да им даря от своето щастие, да им покажа,че има много прекрасни неща, които очакват да бъдат видяни, че има много върхове и места, очакващи своя откривател. И не е нужно да си Магелан или Колумб, за да ги превземеш: ”Търсенето на дребни победи осуетява извършването на велики дела”. Да,може би съм наивна до глупост, може би изречените от мен до тук неща граничат с богохулство, но аз вярвам- вярвам в любовта, макар да съм била разочарована, вярвам в приятелството, въпреки че са ме предавали и съм повече от убедена, че мога да постигна всичко, щом го правя по моя начин и с моите средства- без фалш и измама, без лицемерие и с много любов. Каква съм аз и дали пазя доброто в себе си, оставям на всеки да реши поотделно.Тази година преживях много неща, израснах неимоверно много благодарение на училището си- моето училище- и на своя собствен стремеж към това. Прекарах най-тежката зима (период на дълго търсене и голям преход), но и най-незабравимата пролет, затова желая на всички да открият и пазят повече от всичко на света истинското си “Аз”, да даряват обич и радост, да се радват на всяко едно разцъфнало цвете, на всяка прелетяла покрай тях птичка, на всяка макар и безвъзвратно отишла си любов!

И пак за София…

Едно есе, което доста малко хора са виждали или по-точно чели . Интересно ми е да чуя коментарите Ви, защото въпреки че първоначално много си го харесах, не се престраших да го дам за конкурса и си остана забравено в една от многото папки на компютъра ми. Дано Ви хареса!

Всъщност  не беше Точно самоубийство- просто пое поредната доза, поглъщайки жадно последните остатъци от Свободата си, защото- да!- противно на всеобщите очаквания тя искаше тъкмо обратното- беше й омръзнала тази противна Свобода (или криворазбрана такава, както навярно ще кажете)… Още от съвсем малка се бе научила да получава всичко наготово: имаше най-красивите роклички и дрехи, къща, достойна за завист в луксозната „Бояна”. Баща й беше наел шофьор, който да я кара и взима от училище, та дори домашните, които й даваха, не беше длъжна да изпълнява сама, защото бяха имаше лична учителка, която го правеше вместо нея. Майка си виждаше по- често по телевизията, отколкото вкъщи, а баща й се задоволяваше с това, че й даваше: „дори повече от това, което й е нужно”. Още от четиринайсет годишна знаеше, ше всичко, което за връстниците й бе забранено, тя можеше да го има- при това още ТУК и СЕГА… Пиеше и пушеше до безпаметност и  споделяше леглото си, с който си пожелаеше, защото бе наясно, че няма кой да я спре и това я дразнеше още повече. Защото в действителност тя мразеше всичките тези неща: идеалното си жилище и дрехите- „последен писък на модата”, които майка й й пращаше от Лондон и Париж. Мразеше отличните оценки, които получаваше, без дори да си е помръднала пръста, мразеше всички, които я поздравяваха лицемерно, защото е дъщеря на еди-кой-си, а в действителност или я съжаляваха, или й завиждаха. Ненавиждаше съучениците си, учителите, та дори и хората на улицата, но от всичко най-много мразеше родителите си, защото, както си мислеше, именно те бяха виновни затова в живота й да нямаше нищо Истинско, нищо Стойностно, нищо, което да означаваше нещо за нея…

      Беше чувала думата „Свобода” над милион пъти, но в действителност не разбираше знашението й. Мечтаеше да бъде унизявана, да я наказват, да й се карат, предпочиташе да бъде бедна, грозна (о, колко мразеше тялото и лицето си- това „прекрасно лице”, благодарение на което можеше да има всеки, но само толкова…), че дори и саката- каквото и да е, само и само да имаше Възможността да постигне нещо сама… И тогава взе решението да Го направи… Искаше й се да бъде зависима, да я боли, да страда…,дотолкова й бе омръзнало това подобие на живот, че бе готова на Всичко, дори и това да й струваше Живота.

     Нагълта цяло шишенце „Merck” и придърпа към себе си бутилката с водка. Беше чела разни книги, писани от самоубийци, преди да умрат (всъщност това й звучеше доста абсурдно, защото смяташе за Нелогично, очаквайки смъртта всеки момент, да решиш да описваш мислите си, но реши, че и това, което прави, би се сторило Нелогично на другите и се отказа да разсъждава повече на тази тема). Нещото, което я вълнуваше, беше друго: писателите- самоубийци, както реши да ги нарече, винаги разказват как си припомнят Незабравими Моменти и Спомени, миг преди да умрат… Какво обаче става, когато нямаш Спомени, какъвто беше нейният случай ?! Нямаше нито една Коледа или въобще ден от живота си, за който можеше да каже, че е бил „специален”, нямаше приятели, никога не беше изпитвала оргазъм… За седемнайсетте си години и половина, през които бе живяла, нямаше нито един път, когато да се бе почувствала Обичана или поне Ценена, не бе помогнала никому, като изключим благотворителните организации, които бе подпомогнала, за да задоволи поне временно нуждата си да бъде Полезна. Не бе направила нищо, достойно за уважение, не бе казала: „Обичам те!”, нито „Благодаря!”, въобще ако имаше нещо, заради което си заслужаваше да се живее, мислеше си тя- то или не го знаеше или го бе получила вече даром.

     Надигна бутилката и отпи няколко глътки, след което излезе на верандата, откриваща невероятен изглед към планината. Искаше да се убеди за пореден път в правилността на решението си, изправяйки се лице в лице с това, което вече знаеше. Беше пътувала многократно- всички европейски столици, бутици, хотели и заведения и се струваха еднакво безцветни и вмирисани от лицемерие. Бе видяла какви ли не грозни гледки от нощна София- където и да идеше, с когото и да беше- усещаше, че не това е мястото й, че прелича на всеки друг, но не и на себе си, и поглъщаше огромни количества алкохол, за да спре да мисли за това. Разбира се, се бе опитала да погледне иззад „завесата”, която делеше живота й от този на „Нормалните”, останалите хора… Но това, което видя, не й се хареса особено: тези хора имаха мечти и се бореха за тях, прекарваха дните си, борейки се за парчето хлюб, но същевременно с това обичаха, радваха се и споделяха грижите си със семействата си.

     Погледна часовника, без да се помръдва от мястото си. Бяха изминали едва десет минути! Ето колко бавно и мъчително течеше живота й. Изгубила представа за времето, остави шишето на пода и се загледа в пейзажа- по-красив от всякога, както си помисли. Изрече няколко думи на глас и се свлече бавно на земята, усещайки виене на свят. Още няколко минути стоя така, отпусната, без дори да прави опит да размижлява. Витоша се извисяваше заплашително, но вместо уплах всяваше сигурност. Февруарското слънце светеше ослепително, въпреки че не можеше да я стопли, а студеният полъх на вятъра й доставяше по- скоро удоволствие, отколкото болка… Вече не чувстваше тик- такането на часовника, който бавно отброяваше секундите, нито натрапчивия автомобилен шум навън.  За миг се почувства защитена и окриляна, пулсът й се ускори и тя затрепери, но не от студ, а от нещото много по-силно… Усмихна се,а след това припадна.

    Цяла нощ лекарите в „Пирогов” се бориха за живота й, така както самата тя никога не се бе борила. С недоумение всички се питаха какво бе накарало това младо и красиво момиче, притежаващо всичко, което би могъл да си поиска човек, е посегнало на живота си. Накрая, когато решиха, че няма какво повече да се направи, написаха в болничния картон: „Клинична смърт” и оставиха живота й в ръцете на Бог, в чието съществуване тя никога не бе вярвала, и преди всичко- на апарата, който поддържаше дишането й… Изминаха три месеца, а състоянието й продължаваше да е същото- лекарите не даваха никаква надежда, родните медии следиха случая известно време, а после забравиха за „потресаващото самоубийство” и се насочиха към други сензации. Междувременно родителите й я посетиха няколко пъти, прехвърляха си вината известно време, а после се разделиха- нещо, което, както установиха, е трябвало да направят много по-рано.

    Казват, че от такава кома се събуждат само онези, които наистина имат за какво да се върнат…, онези чието желание за живот е по-силно и от смъртта, и тя го направи… Единственото, което бе почувствала, през всичките тези месеци бе неописуемата физическа болка, която разкъсваше тялото й. Понякога говореше насън неясни и неразбираеми неща сякаш говореше на друг език, с Бог… Лекарите, които виждаха на апарата болката и агонията й, не можеха да разберат тази тайнствена и загадъчна усмивка, която изпълваше лицето й със спокойствие. Някои дори се страхуваха и твърдяха, че в нея има нещо „дяволско”, та тя е направила опит за самоубийство! Една сутрин помисли, че кръвта й ще разкъса вените… Причерня й, а когато се опита да си отвори очите- изгуби съзнание. Няколко часа по-къно обаче успя да надигне леко глава. Макар да чувстваше тялото си безтегловно и да не можеше да отговори на въпросите, който й задаваха, тя беше напълно наясно къде се намираше и по-важното- защо. От момента, когато припадна на верандата, бе следила сякаш „извън тялото си”, всичко, което й се случваше. Бе издържала мъченически на цялата агония и болка, която бе парализирала всяка частица от тялото й в продължение на четвърт година.

       Две седмици по-къснонапусна болничната стая. Даде сака на шофьора, който с фалшив интерес я попита за състоянието й, и реши да се поразходи из софийските улици. Съжаляваше по-скоро за това, че и е трябвало толкова много време, за да вземе живота си в ръце, отколкото за стореното… В последните четиринайсет дни бе обмисляла плана си стотици пъти: щеше да завърши училище, после колеж, щеше да си намери работа, с която да помага на хората, щеше да създаде семейство, да има деца… Планът не беше перфектен, но беше начало, а това я интересуваше най-много в момента. Може би беше луда, но за пръв път в живота си не се страхуваше и и беше уверена, защото усещаше, че този път нищо няма да я спре. Никога не бе вярвала в Господ, никога не бе имала нужда от него, но този път знаеше, ше ще има нужда от някой, който да бъде до нея…, не за да й свържи работата, а за да й даде кураж. Влезе в черквата и запали свещ, стоя неподвижна докъто не изгоря и последната част от фитила, а после си отиде…  

        София е малката „Америка” в пределите на скъпата ни Родина- мястото, където с еднаква леснота можеш да достигнеш и върха, и дъното… София е нашата „криворазбрана цивилизация”, където „Секс, наркотици и рокендрол” не е просто име на пиеса, а начин на живот с разликата, че рокендролът е заменен от чалга… Но София…, София е и мястото, където искам да осъществя мечтите си, мястото, където да си различен е приоритет, а свободата се състои в това сам да избереш как да изживееш живота си.

„Трудно е да се каже кое е невъзможно, защото мечтите на вчерашния ден са надежди на днешния и реалност на утрешния.”

  Едно есе, написано като основна част от документите ми за кандидатстване за стипендия на фондация “Комунитас” в област: “психология, философия и гражданско образование”.        

         Хората винаги са имали нужда от Смисъл: Смисъл, за да живеят, за да се борят, Смисъл, за да умрат. И докaто някога кръстоносните походи, отечествените войни, гражданските стълкновения и социалните революции в името на определени идеи са били онзи ключов фактор в живота на хората, който до голяма степен е определял целия им житейски път, то днес- когато хората стават все по-големи индивидуалисти, задача на всеки поотделно е да открие Онова – било то мечта, цел, химера или далечна, но скъпа надежда, което да осмисли дните му и което да отгледа като собствена рожба до деня, в който ще се превърне в Реалност. Тъжната статистика обаче показва, че хората нерядко загърбват истински важните неща за тях, търсейки други, предимно материалистични, които да ги доведат до по-висока заплата, по-скъпа кола, но не и до така желаното от тях лично удовлетворение и успех. Изнемощялото ни от ценностна обърканост общество дава своето отражение, а най-засегнати сме именно ние – младите. За какво мечтаят младите хора в България? И имат ли въобще мечти? Не е ли този нихилизъм, който се опитваме да внушим непрекъснато, чиста проба непукизъм и то към самите нас и към бъдещето ни?!

       Едва ли има нещо, в което да вярвам повече, от това, че именно надеждата е онзи спасителен бряг, на който макар и след тежко корабокрушение, можеш да се издигнеш от калта и отправил поглед към Слънцето да поемеш напред при това без никакъв страх. Мечтите в същината си може би най-силно ни доближават до Бога. В процеса на създаването и осъществяването на една мечта се открояват най- силните и ценни качества у Човека или липсата на такива, разбира се, а основното, което трябва да разберем за чудото на мечтите е, че границата им сме самите ние и именно поради това понятия като „неосъществима” или „невъзможна” мечта не би следвало да съществуват. Пречките, които бихме могли да срещнем, преследвайки ги, са всъщност пречки (или условия), които самите ние сме си наложили.

        В научен аспект детските мечти са въображаема възможност на Аза в света на възрастните и докaто в най-ранните детски години диференцирането между желание и действие е слабо развито, то в юношеството наличието на аспирации са признак на добро личностно развитие. Безспорно интересно е да разгледаме развитието на мечтата в процеса на израстване: още като дете индивидът създава предпоставките, които един ден ще изиграят особено значима роля за характера на дадената мечта. И докaто приятелското обкръжение е изключително важно в живота на юношата и до голяма степен повлиява за оформянето не само на характера на съответния човек, но и за отношението му към въображаемия свят и мечтите и когнитивното им разделяне на „необходими” или „ненужни” характеристики присъстващи в жизнения му план, то в ранното детство основен елемент е семейната среда. Вече пораснал, индивидът е изправен пред това да вземе дадено решение като условията, разбира се, са различни за различните случаи. Някои хора никога не са изправени пред такъв избор именно защото страхувайки се да се разделят или лишат временно от каквото и да било, се надяват на близки или лесноосъществими „победи”, които обаче не биха им донесли и наполовина щастието от това да са се борили за бленуваното и да са успели.

          В същото време съществува и друга група хора, хора, които уплашени от провал или разочарование, също така загърбват възможността да действат за осъществяването на мечтите си. Истина е, че всяко нещо е по-желано, а може би и по-ценно, именно когато съществува стремежът към него, но животът ни води в различни посоки, а мечтата…, мечтата е жива само когато човек вярва в нея и в нейното осъществяване. Даосизмът, Конфуцианството и като цяло – източните философии учат, че всички цели са фалшиви и това се разбира, когато бъдат постигнати, но не са ли именно мечтите основата на всеки прогрес?! Щеше ли да има телефон или микровълнова печка, консервирана храна или самолетостроене, лак за нокти и тоалетна хартия, че дори и Америка, ако някой някога не бе дръзнал да си го помисли, да го пожелае и да се втурне да преследва мечтите си, колкото и „невъзможни” да са изглеждали  в очите на съвременниците му. Всяко откритие – от най-малкото до най-големите (нима някой е мислел, че е възможно човек да стъпи на Луната?! ) е било предшествано от една мечта, от един подвиг над човешката природа да се съмнява, да не вярва, да отлъчва в Небитието всяка дума и всяка идея, която не съответства на разбирането й за Възможно. И в този ред на мисли – Цивилизацията дължи съществуването си само и единствено на мечтите или по-точно: на онези, които са рискували, за да си постигнат.

            Друг проблем, който бих желала да разгледаме е неспособността на някои хора да „влизат” и „излизат” в света на мечтите, без да го превръщат в пропаст, поглъщаща и изолираща ги от света. Защото както всяко нещо, мечтите също имат своята отрицателна страна ( а може би е по-добре да кажем, че това се случва само и единствено, когато попаднат в неподходящи ръце), а истинското щастие се крие именно по средата- там, където не ние ще сме част от мечтите си, а те от нас. В днешно време книжния пазар и електронното пространство са буквално „заляти” от многобройни четива, съдържащи „полезни съвети как да осъществим мечтите си”. Аз обаче мисля, че всеки от нас притежава своя „ключ”, който да му помогне в нужния момент, защото мечтите…, мечтите винаги имат онова, което им трябва, за да станат Реалност, единственото, от което се нуждаят, е някой да повярва в тях, да ги обича и да има силите да се бори за тях (също като хората, нали?).

          Американският писател и поет Карл Сандбърг е казал: „Нищо не се случва, ако преди това не е било мечта”. И мисля, че ако всеки погледне малко по- надълбоко в себе си, ще открие онази сакрална сила, която единствена ни прави ЖИВИ, която ни прави ЗАВОЕВАТЕЛИ, която ни позволява да видим отвъд ВИДИМОТО. И ако нещото, привличащо ни най-силно към мечтите са именно липсата на ограничения и парадигми, то защо сами ги създаваме?! Раждайки се като желания, мечтите прерастват в конкретни цели, а накрая- в Реалност. Някои мечти преследваме, други- преследват нас… И именно защото са неподатливи на условията и необхватни с поглед, мечтите съществуват в обратнопропорционална зависимост както от нас, така и от всичко останало, ето защо не бива да очакваме, че ще се сбъднат, когато и по какъвто начин поискаме, но никога да не губим вяра, защото” ако имате вяра, дори колкото грахово зърно, планини ще повдигате”.

Уникалното лице на София

Представям Ви едно есе, което бях написала по повод един конкурс, проведен в училище под надслов “Уникалното лице на СофиЯ”. Конкурсът се организираше в рамките на проект, спечелен от НГДЕК със същото име, който бе организиран по случай 130- годишнината на столицата ни. Имам доста приятни спомени от процеса на написване на това есе, ще се опитам да кача и различни снимки  от  гр. София за периода, който описвам по-надолу. Приятно четене!                                    

          Сама не помня как се случи: първоначално мислех, че сънувам, после реших, че е халюцинация, в един момент вече бях склонна да реша, че съм си го измислила.Така, де, случват се такива неща…

          Вървях по тесните, криви улички и се оглеждах трескаво. Сърцето ми пулсираше ожесточено, а аз се опитвах да запазя самообладание, търсейки поне миниатюрна следа за това къде бях попаднала. Всичко наоколо ми напомняше онези стари филми, които всеки от нас е гледал като дете… Не в черно-бяло, разбира се. Оказа се, че бях излязла на една от главните улици. Купих си вестник „Поща” (за който никога не си бях и помисляла, че съществува ) и останах поразена от видяното: „06.04.1909г.- Съдбовна дата: Турция признава Независимостта на България, благодарение на посредничеството на Русия”. Облегнах се прибледняла на стената на една близка сграда и затворих очи за миг. Една година след обявяването на Независимостта и цели сто… преди моето време. Недоумявах как беше възможно- машина на времето или телепортация- в този момент нямаше никакво значение…

          Продължих да вървя, оглеждайки се внимателно за някоя „тайна врата” или „портал за връщане”,та нали това обикновено се очаква в компютърните игри или приключенските филми. Бях живяла в този град…, ала никога не се бях поинтересувала как бе изглеждал някога. Всичко беше различно до неузнаваемост- и в „модерна” София можех да се загубя като нищо, но тук… Това беше същински лабиринт без изход. Дълго размишлявах, крачейки бавно по наскоро поставените павета. Обувките ми бяха не само грозни, но и неудобни, но за това- по-късно… Как щях да се справя и един ден без телефон, телевизия и най-вече- Интернет?! Как въобще живееха тези нагло усмихнати (както ми се стори тогава) хора?! Мислите ми свистяха из въздуха със светкавична скорост, а аз напразно се опитвах да ги задържа, да ги хвана. Нямаше време за драматизъм, трябваше да се намери решение при това в най-кратък срок, а песимизмът можеше само да влоши нещата.Така, поела в търсене на Нищото, с все по-голям интерес започнах да опознавам и… обиквам онази красива, но забравена някогашна София, която ми се откриваше постепенно с целия си финес и очарование. „Примитивният” на пръв поглед спрямо нашия начин на живот бе всъщност ако не по-щастлив и богат такъв, то поне по-спокоен.

         … Вървях по посока на музиката с ускорен ход. Нямаше прашни улици нито километражни задръствания. Априлското слънце изненадваше с горещината си насъбралите се граждани, които намираха спасение единствено в студените пръски на фонтана в Борисовата градина, смайващ погледите с архитектурата си. В далечината се издигаше Военното училище, което контрастираше на цялостната липса на сгради. Гръмко свиреше военният оркестър на шести пехотен полк… Пролетната умора беше табу, а най-голямото веселие настана, когато оркестърът засвири пайдушко хоро…

         След края на програмата всички се разотидоха. Беше около обяд, но не бях никак гладна, затова останах още малко, седнала на една пейка. Загледах се в дрехите си- определено не в мой стил, които макар и прекалено помпозни и демоде от моя гледна точка, носеха някакъв особен тип чар. Косата бе вдигната на семпъл кок, прихваната с множество фибички. Различни птици и орнаменти внасяха пищност на иначе така обикновената прическа, роклята беше дълга и свободна, падаща феерично до под глезените. Блузата с балонести ръкави бе прилежно подпъхната в колана на роклята, а от краката не се виждаше нито сантиметър. Всеки себеуважаващ се мъж държеше на елегантността си не по-малко от една жена.

На мястото на сегашният булевард „ Дондуков” се намираше една от чаршиите, сиреч- пазарът. Незначителни магазинчета опасваха булеварда, а кебапчиите примамваха с миризмата на приготвената стока гладните клиенти. Две кебапчета – 10 стотинки, чиста работа… Тишината на ранния следобед бе прекъсната за кратко от шума на трамвая – гордостта на софианци. Автомобили, казаха, имало не повече от три за цяла София – собственост на пощата. И по-добре – файтонджиите не искаха и да чуят – бъдещето нямаше да бъде в автомобилите и това беше ясно.

          След петвековно робство България бе открила нужните сили и се бе преборила, за да отвоюва полагащото й се. С бързи темпове държавата крачеше напред– и в културно, и в икономическо равнище, а София бе един от най-ярките примери за това, нещо, което софианци констатираха със задоволство. Беше започнало строителството на храм паметник „Александър Невски”, Софийският университет бе създаден още през 1888 год.,но се помещаваше в Първа мъжка Гимназия. Народният театър, с който гражданите и правителството се гордееха неимоверно много, прохождаше стремително… От първото кино представление, осъществено едва две години по-рано, до тогава хората с жив интерес подхождаха към изкуството- много галерии и музикални зали бяха отворили врати за съвсем кратък срок,но това, което действително най-много се нравеше на хората, бяха вечеринките и баловете, които се организираха ежеседмично и към една от които успях да се присъединя и аз.

           Салоните не бяха това, което би се очаквало, но това явно никак не пречеше на събралото се множество да се забавлява така, както умее най-добре- по нашенски. Тръгнах си преди края, но въпреки това беше доста късно. Беше тъмно, но не и страшно, хладно, но не и студено. Внезапно мернах някакъв силует в мрака и бях готова да се развикам от страх, но в този миг се запали някаква улична лампа, а пред мен се показа един усмихнат възрастен господин с прошарена коса, който се извини с „Пардон!” и без дори да го помоля, ми разказа накратко историята си: палел всяка вечер лампите с петрол, а сутрин ги изгасвал и така ден след ден… Човекът беше свестен, макар и не напълно с всичкия си, но все пак… Учудих се защо са го назначили на тази работа, би могъл да е опасен, но после просто предположих, че по това време са си имали поне мъничко повече доверие и този отговор в действителност ме задоволяваше напълно.

           Уморена до безкрайност събух неудобните обувки, от които краката ми се бяха разранили и вървях боса по паветата. Не усещах ни студ, ни болка, просто вървях… Не се страхувах- дори точно обратното- чувствах се окриляна и спокойна. Можех да остана, колкото си пожелая, но избрах да се върна- тук и сега, сто години напред, в бъдещето и в настоящето и то не заради предполагаемата ми нужда от техниката- осъзнах, че всяко от нещата, без които мислех, че животът ми би бил непосилен, всъщност внасяха в него единствено напрежение и отнемаха безвъзвратно и малкото ни отсъдено за живот време. Едмънд Бърк е казал: „Единственото нещо, от което има нужда злото, за да тържествува, е добрите хора да не правят нищо.” Не харесвам претъпканите улици и озлобените и разочаровани от всичко хора, мразя боклуците, мразя трафика… Искам чиста природа, усмихнати съседи, една по-гостоприемлива, лъчезарна и обаятелна София. Защото това, което прави градът ни наистина уникален, е не просто многовековната история или стратегическо положение, а именно шансът ни да я променим. Нека се възползваме!

За смисъла на живота- монолог на един ангел

Това е едно доста старо есе, което бях направила като пиеса за миналогодишната олимпиада по Литература и което ми спечели максимум точки и доста похвали. Но всъщност по-важното беше друго- написването на това есе ми донесе много Отговори, отговори, които отчаяно търсех и които както се оказа, са се криели в мен самата. Те са края на един етап от живота ми, към които действително не искам да се връщам, но пък осъзнаването на който ме е направил това, което съм Днес.

                       За смисъла на живота – монолог на един ангел      

                                                                 Маги Назер 8д

        Събудих се със същия металически вкус в устата. Отворих очи. Огледах се още сънено с тихата надежда, че си беше отишъл… Май го нямаше, прошепнах си аз… Станах и отидох до банята. Огледах се в огледалото и се сепнах от ужас… Той беше редом с мене… Моят голям страх… Той беше там. Засмя се зловещо, сграбчи ме за врата и чевръсто се гмурна в мене… Харесваше му да живее там… Той ме убиваше всекидневно, погубваше радостите ми… В мене нямаше нищо друго… Марк Твен е казал : ” Да имаш кураж не значи да не се страхуваш , a да си господар на страха си “. Господар? Господар на страха си? А дали беше възможно?

        Kakва съм аз? Коя съм аз? Имаше ли изобщо “аз”? Не знаех… Страхът ме бе обсебил напълно… Страх от самотата, стах от болката, от хората, чуствата… Не изпитвах нищо друго освен страх, болка, празнота.

        ”-- Не се страхувам от тигрите, но се ужасявам от теченията. Нямате ли параван?

        ”Да се ужасява от теченията… Не е присъщо за растенията – помисли си Малкия принц – Това цвете явно има много сложен характер…”

         –Вечер ще ме покривате със стъклен похлупак. У вас става много студено.                “

Нима и аз като цветето на Малкия принц живея под стъклен похлупак – в свой измислен свят, където никой не може да ме нарани? Но в този свят никой не може и да ме обича, нали… Похлупакът спира и любовта… Уморих се да се страхувам…

     Лежах отпусната на леглото, току-що събудила се, с лист в ръка… Искаше ми се да напиша нещо, да излея всичката си мъка върху белия лист, но не усещах нищо друго освен стичащите се по бузите ми сълзи… Тази тежест , която чуствах… Тази несподелена мъка, която ме тормозеше, сякаш от векове, изпиваше и последните ми сили… Исках да споделя, но нямаше с кого, исках да се оттърся от този товар, но бях заобиколена от врагове… “Да простя?… За какво?… Малко ли преживях? С какво сгреших? Защо не мога да бъда обичана?….” – Това бяха само част от въпросите, които минаваха през ума ми, светкавично бързи и все толкова объркващи. Облякох се и отидох до черквата… Прекръстих се, влязох… Запалих свещ… И втора, и трета. Но колко ли свещи трябваше да изгорят, за да изкупят вината ми… Вината, която чувствах в сърцето си…

       ”Простено” да си кажем и “Прости”.

        Защо се бавим, времето лети -

        на кукувица чуваме броенето…

        Животът ни лети, а ний пестим

        усмивки и сърца. Да си простим-

        единствено не ни прощава времето.”

Да си простим… Така силно искам прошката…, оглеждам се, но около мен виждам само непознати, студени лица… Дааа… Всичко друго е по-важно от това да бъдем хора. Няма да плача… Ще стискам зъби, ще затварям очи пред болката и ще се моля да отмине безвъзвратно… Няма да открия чуствата си на никого, няма да обичам и няма, няма да плача…, за да не ме наранят… Отново!  Къде съм? Изгубих се без следа… Каква съм? Остана ли нещо от мен след всичката болка…?

       Прибирам се вкъщи… Въртя ключа, отварям вратата… Хвърлям се на леглото и покривам главата си с възглавницата … Само ако можех да не мисля, да не чуствам… Внезапно ме обзимат мисли за смисъла на живота… Една вселена… Една галактика… Една планета… Една стая… Едно тяло… Толкова много затвори и само един център- аз! Колко е голямо пространството? До къде достигат духовните граници? Или всичко е илюзия? Пускам радиото, но вместо поредната сърцераздирателна балада фокусирам вниманието си върху нещо съвсем различно…, нещо,което изцяло променя възприятията ми…

      ”Ако си дал на гладния
       дори трохица хляб от своя хляб.
      Ако си дал на скитника
       дори искрица огън от своя огън.
      Ако си дал на милата
      от своето сърце.
      Ако си дал на чуждите
      живот от себе си.
      Ако си дал, ако си дал,
      ако си дал от себе си,
      не си живял, не си живял на празно.

Колко пъти съм чувала тази песен… И просто не съм се замисляла, че именно в това се състои отговорът… За какво живеем…, за какво друго освен да обичаме, да даряваме обич… И неслучайно Аристотел е казал: “Когато ние като отделни индивиди се подчиняваме на законите, които ни наставляват да постъпваме по един или друг начин с оглед на благото на общността като цяло, с това косвено помагаме да се увеличи щастието на всички човешки същества”.

      Вятърът заблъска по прозорците … Тъмнината бавно покриваше целия град… Спомени и моменти изплуваха един след друг… Отворих прашното ковчедже,скрито под кревата. Моята малка съкровищница. Нощта бавно изпепеляваше… Седях на пода и разглеждах една по една красивите, макар и вече омачкани снимки, стихотворения, записани мисли… Спомени… Спомени от живот, изпълнен с обич, надежда, мечти… Много снимки минаха през ръцете ми, но както повечето неща в живота най-ценното открих на дъното. Сгънато на четити, пожълтяло листче, пазено кой знае от кога… Листче, на което бе събрана човешката мъдрост и опит…

      ”Макар  двама да следват своите човешки интереси и да търсят познание с различни средства, и двамата разкриват, че не е толкова важно дали животът има смисъл, а дали ние придаваме смисъл на живота, който живеем.”- Далай Лама

     Все чакаме някой друг. Несигурни в себе си. Недоверчиви, невярващи. И защо? Защото не вярваме в себе си… Защото искаме да ни съжaляват, да ни съчустват…., а можем… Защото всеки носи доброто в себе си. Въпросът е дали го е потърсил. Не помня колко продължи… Знам само, че стоях на пода, безмълвна, обляна в сълзи… Истинска… Бях изпълнена с надежда… Защото имах цел, не каква да е цел, а онази-лудата,   зашеметяващата, грандиозната… От която ти спира дъха… Която ще следваш, докъто можеш,докъто те има… Моята цел е щастието, любовта, това да постигна нещо в живота си…

     Бях тръгнала вече по една пътека… Нямах право да се обръщам назад.Оставаше само да повярвам в себе си и да прогоня страха… Пътят беше дълъг и каменист, но тръгнала веднъж по него,единственото нещо, което можех да направя бе да се наслаждавам на изкачването…

       ”Загубиш ли имот - малко си загубил.

        Загубиш ли чест - много си загубил.

        Загубиш ли смелост - всичко си загубил…”